На леля

Аз съм горда леля на двама млади господа (на 2 и половина и на 5 и половина), които правят майка си рошава в буквалния и преносния смисъл. Понякога, от немай-къде, майка им – моята сестра, ми ги оставя, за да се грижа за тях някой и друг час. Както казва една моя приятелка: „Смятай колко е отчаяна, горката, щом ти ги поверява на теб...“ Но тя изобщо не е права. Аз съм велика леля. Освен в случаите, когато не съм, но те са такава рядкост, че си е съвсем пренебрежимо.

Ще ставаш леля!
Всички много се въодушевяват кой татко откъде скочил, като разбрал, че предстои продължаване на поколението, коя бъдеща баба едвам се сдържала да не тича гола из квартала и да крещи, че ще има внуче, кой дядо колко ракии е изпил в тиха радост по същия повод... Никой не обръща внимание на клетите лелички, които биват не по-малко развълнувани (а понякога и травмирани) от въпросното събитие.

Първият път (че даже и вторият) ми го поднесоха от засада. На улицата. Родната ми сестра! Когато разбрах за първото, хич не ѝ вярвах и си мислех, че ме пуска по пързалката, защото нито тя, нито нейният човек изглеждаха (поне на мен и поне тогава) като хора, на които много им се ражда. Та, като ми съобщи новината в комбинация и с това, че ще се женят, почнаха да ми се причуват Конниците на Апокалипсиса и се заозъртах от кой ъгъл ще изскочат, за да ме повлекат към Страшния съд на нереализиралите се лели. Вторият път новината само ме зарадва, не ме изплаши толкова, така че бях някак си по-спокойна.

Снимка: Shutterstock

Сестра ми бременна
Това беше смешно. И по-смешно ставаше правопропорционално на килата, които качваше. Не знам колко е качила, не изглеждаше отблъскващо дебела, а по-скоро комично несъразмерна. Коремът ѝ ми се струваше толкова голям, че понякога имах чувството, че ще почне да изпуска откъм пъпа, в случай че самият той не се отвинти от напрежение и бебето не изхвърчи оттам като тапа от шампанско.

С първото си спомням, че към края на бременността ѝ имаше една нощ, когато мъжът ѝ отсъстваше, в която останах да спя при неяс една-единствена функция: да ѝ помагам да става от леглото, защото пинизът с претъркулването вече не работеше.

За второто знам, че на него никак не му се излизаше, но тя го прогони (без да иска), изяждайки нещо като половин тенджера свинско със зеле навръх Коледа. То за това дете място не остана!

Ох, на леля! (първи път)
В един момент, явно в самия край на първата бременност на сестра ми, мама ми звънна някъде към 4 сутринта, за да ми кажа, че си имаме („имаме“! - племенният инстинкт почва да работи мигновено и безотказно) момченце, което се казва Еди-си-как-си. Бях толкова развълнувана и сънена, че нищо не можах да ѝ разбера на майка ми.

На следващия ден в някакъв гаден дъжд обикаляхме с щастливия татко (който хич не го и знам какво му беше, защото подозрително кротуваше) да купуваме някакви неща от първа необходимост, но какви бяха – един Господ знае. Само си спомням, че, понеже все още не бяхме джедаи, посветени в пазара на бебешки стоки, продавачките се възползваха от неадекватността ни и навсякъде ни продаваха едно на цената на две и ние си викахме: „Еха, каква чудна промоцийка!“

После се разболях.

Така и не го видях това дете. Знаех, че си имам племенник, обаче не ми се струваше реално, защото не ме допускаха до него по никакъв начин с моите сополи и глупости. И ми стана мъчно, и ревнувах, защото се замислих как другата му леля (имаме още една сестра) вече е установила траен контакт, ще са се разбрали да играят на сантасе и той ще я обича много повече, а мен дори няма и да ме поглежда, защото каква леля съм аз, при положение че никаква ме няма.

Накрая, като оздравях, той вече беше на две седмици и всички го бяха нацелували по около 700 пъти, а аз имах да наваксвам. Грозничък си беше, малко като Йода, един такъв сбръчкан и свъсен, косматичък, но пък доста сладък в цялата си нелепост и маломерност. Издаваше смешни звуци и миришеше прекрасно. В първите дни, когато го вземахме на ръце с другата му леля, все някоя от нас се разреваваше, без да можем да установим и досега защо.

Ох, на леля! (втори път)
Второто се появи на тоя свят на втория ден на Коледа и беше пълната противоположност на брат си – чист, светъл, красив блондин, като бебе от реклама. Сестра ми вече си беше машина и ми се обади към 7 сутринта с кодовата дума „Айде“.

Като пристигнах, я заварих да глади (!). „Чшш, няма ли нещо да раждаме, това-онова?“ Не, първо трябвало да си изглади, че после кой знае кога и какво и хилядите бебешки пищималчета щели да останат неизгладени. Междувременно ме обучи как да ѝ засичам контракциите и малко по-късно, когато дойде дулата ѝ, гордо съобщих последно през какъв интервал са били. И после заминаха. Всички. И мен ме оставиха с едно спящо тригодишно, на което евентуално да съобщя какво се случва.

То, милото тригодишно, беше толкова сладко и добро, че само след няколко часа, като се обадиха да кажат, че си има братче, взе да си пляска и да танцува като индианец. Не го знам дали разбра, че радостта е, защото новото бебе е дошло, или просто ей така, но със сигурност отбеляза момента подобаващо.

Най-хубавите неща
Изреждам безразборно всички хубави неща, които ми се случиха, след като вече няколко години съм горд собственик (в качеството си на леля) на две калпазанчета ала Макс и Мориц:

- научих се как да правя кола от стар кашон;

- мога да направя и гущер с кламер и тел;

- пея като Стиви Уондър;

- пея като Лили Иванова;

- не пея, когато ми се каже, че не ме харесват;

- квалифицирам се в дисциплината „Детско хранене“ и ако има някаква олимпиада за лелки, може да се пробвам след време;

- стана ми ясно, че може и малко по-търпеливо и малко по-спокойно;

- разбрах колко е хубаво някакъв малък човек да те прегръща с малките си ръчички (обикновено лепкави от неизвестна субстанция);

- осъзнах, че това с безграничната и безусловна любов не просто си го има, ами направо те удря със страшна сила, когато се роди дете в семейството;

- почнах да обръщам повече внимание на начина, по който децата възприемат света, защото никак не е лош;

- видях сестра си в ролята на майка и май така я харесвам най-много.

Най-лошите неща
Не са много. Всъщност само две. Едното е, че като видя/ чуя/разбера, че някой се заяжда с „моите“ деца, ставам зла, а не бива, защото обикновено става въпрос за друго дете. И второто е, че много (ама неадекватно много) ме е страх да не би да им се случи нещо. Обаче все се надявам да им се случват само хубави неща. На леля!... (тука в края умиление и лиги, нали, ясно е)

Елисавета Цалова